Еструна и тайните измерения на красотата

Патрисия Гереро, сн. Мартин Василев

Понякога, докато се лутаме из бездните на своето съществуване, ненадейно се натъкваме на творец. Той изпъстря с проблясъци свода ни, а ние се заковаваме, онемявайки от почуда. Бродил нашир в своята бездна, творецът изважда тайните й наяве; дръзко „обръща наопаки“ недостъпваните й с векове измерения. И тогава в светлината на неговото разкритие съглеждаме собствената си душа, дарена с осъзнатост и съкрушаване, задавена от възторжена радост.

 

Давид Перес, сн. Миро Златев

Понякога този творец ни повежда чрез танца към непознатие територии на човешката красота. Той разкрива пред сетивата ни усещането за човешкото достойнство, което просто е, без да се нуждае от причина; силата да владееш собствената си съдба; радостта и енергията на гордия човешки дух; мощта на страстта и покоя. Понякога това е танцьорка, която показва какво е усещането за деликатност, която знае своята цена; крехкост, която е непоколебима; радост, която струи ослепително.

 

 

Давид Перес и Патрисия Гереро, сн. Мартин Василев

Или това е двойка, която ти показва своята дефиниция за любовта – два равностойни по сила свята, които след като премерят сили, избират, с всяка следаща крачка, да синхронизират своите висини. Това за мен бе изживяването от срещата с фламенкото на Давид Перес и Патрисия Гереро.

 

 

Антонио Форчионе

Понякога този творец е музикант, който изважда инструмента отограниченията на материалния свят. Той слага край на цялото ти дълбокомъдрие, обърква цялата ти азбука и в миг те връща в положение отново да се учиш да проговаряш. Той предефинира самото понятие за този инструмент. Той се слива с инструмента – подобно на кентавъра, нито кон, нито човек, той е нито парче мъртво дърво и метал, нито жив музикант. Той заличава границите между живата и мъртвата материя; оставя те неспособен да различаваш тези толкова фундаментални неща. Това за мен бе китаристът Антонио Форчионе.

 

Понякога този творец е певец, който те изумява с откритието, че гласът може да е портал отвъд това битие, картографирано и познато. Той те грабва, независимо дали с музика или без – прави го със звучене, което побира ту мистерията на човешка душа, ту недостижимата й, необяснима чистота. За мен такива певци бяха Арканхел и хорът „Нови български гласове“.

Арканхел, Антонио Форчионе и „Нови български гласове“, сн. Мартин Василев

На сцената с тези творци оркестърът стоеше неловък, като малък Гаврош, сконфузен насред величието на гордата, топлата, страстната, незасрамената човешка душа.

–

Непознатото не е директно достъпно за разума. То е изцяло неподвластно на него. Можеш да го опознаеш само чрез изживяване. И когато това стане, можеш единствено да позволиш на изживяването да информира, да просветли разума и представите ти; да ги издигне над нивото, на което са били дотогава. Заради изпълнители като тези, създали трупата на „Еструна“, може да се каже, че изкуството информира света на разума. Благодаря на Явор Ганчев и Маргарита Борисова за неповторимата заря от откровения, които изстреляха на една сцена, в една хармония, и с които просветлиха разума ни на „Испанска гала“ в Зала 1 на НДК на 5 декември 2015 г.

Чуйте сами Алхамбра – живо изпълнение на Еструна в Уелва, Испания, 2015 г.

„Съединението прави силата” или урок № 1 за държавници

 

Опитите на властта да омаловажи протестите срещу правителството на Орешарски, продължаващи вече три месеца, стъпват до голяма степен на аргумента за мнозинството. Той обаче освен че се използва по демагогски начин, издава и опасна, трагична липса на държавническо мислене. Ето защо трябва да му се обърне сериозно внимание.

Протестиращите нямали право на глас, защото не били „мнозинство”.

Тази позиция издава фундаментално неразбиране за същността на демокрацията. Ще оставя настрана данните от представителното изследване на НЦИОМ, според което гражданите, които искат оставка съвсем не са малцинство (60%) и ще разгледам принципните съображения против това твърдение.

Буквалният превод на думата „демокрация” предава идеята, че властта произтича от народа, т.е. от низините, а не от аристокрацията, т.е. висините – принцип, изразен в Конституцията с думите, че „цялата власт произтича от народа”. Взимането на решения чрез мнозинство е само една процедура на демокрацията, (целяща излъчването на властта отдолу-нагоре), а не нейната същност – нейната същност е зачитането на човешките права, зачитането на редовия индивид, поставен в контрапункт на управляващата каста. Демократичните процедури, структури и принципи (гласуване чрез мнозинство, разделение на властите, върховенство на закона, правната презумпция за невинност) целят именно постигането на тази същност.

Идеята, че правото е на страната на мнозинството, е вид демократичен примитивизъм – той се родее с диктатурата, при която правото е на страната на по-силния. В една демократична република мнозинството не е аргумент за потъпкване на малцинството; решенията на мнозинството не могат да се използват като инструмент за диктат. Степента на цивилизованост на едно общество се мери именно по отношението му към неговите малцинства и към най-слабите и дори маргинализирани индивиди. Демократичната република е политическо средство за съвместен обществен живот, при който не се защитават групи, а индивиди. (По определение фундаментални права има човекът; групите не притежават фундаментални права.) В демократичната република властта бива избирана чрез мнозинство, но не практикува правото на мнозинството, а се придържа към правовия ред – т.е. заложените в конституцията ценности, които не са конюнктурно обусловени.

На гражданите на София от високо държавническо ниво се отказва правото да са равнопоставени български граждани. Твърди се, че техният глас трябва да се игнорира въз основа на това, че „не са мнозинство”. Дори човек неук, който не разбира от правов ред, конституция и републиканска форма на управление, би се замислил за следното: може ли краката и ръцете да игнорират позицията на главата например, щото „не била мнозинство”, па и на всичкото отгоре не била крайник, та не се вписва в тяхното болшевишко общество на крайниците? Може ли да я отрежем, за да не се пречка на това, което си е наумило мнозинството на крайниците?

„София не е България”

Това е аргументът, че едва ли не само в София се протестира; твърди се, че тъй като София не е представителна за България, правителството и депутатите, чиито избиратели не протестират, не трябва да се вслушват в исканията й.

На първо място, чл. 67 от Конституцията гласи: „Народните представители представляват не само своите избиратели, а и целия народ.” Фактът, че депутатите са издигнати от определен регион не означава, че носят отговорност само пред него, нито че могат да предприемат действия или гласуват законодателни норми, които са в ущърб на правата на жителите на други региони. Те са представители на своя регион в качеството си на хора, които познават неговите специфики, с цел да запознават другите с тях и да могат да го защитават по-добре. Те не са в парламента, за да устройват гладиаторски борби между различните региони – не случайно на него не пише „Разединението прави силата”, а обратното.

Изказването, че „София не е България” едва ли не обявява столицата на България за не-български град! Какво по-крещящо откъсване от България на нейната столица! Какъв е този човек, който е готов да управлява България без София? Какво твърди той, че България е провинцията ли? Що за политик внушава, че България е представена от провинцията, но не и от столицата си?

Чл. 76. от Конституцията гласи: „На първото заседание народните представители полагат следната клетва: „Заклевам се в името на Република България да спазвам Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководя от интересите на народа.“ Е, от чии интереси трябва да се води депутатът – от интересите на определени групи, или от интересите на целия народ? Нима е в интерес на целия народ да има смут, неспокойство и една огромна част от населението да се бунтува? Трябва ли непременно да игнорираш едните, за да угодиш на другите? Кое е по-важно за един държавник: да се окаже прав (което се разбира да се окаже „отгоре”) или да осигури мир за народа?

Държавникът като обединител

Какъв, аджаба, при това положение би трябвало да е българският политик? Истинският държавник е обединител и омиротворител; човек, който гради мостове, а не който фабрикува различия и оттам се стреми към надмощие. Силната държава е държава, в която са защитени възможностите за сътрудничество и свободно съвместно съзидание между различни индивиди и групи – именно това прави една нация силна и просперираща. Подобна нагласа обаче по определение е чужда на червената идеология, която обяснява развитието не със сътрудничеството, а с борбата на противоположностите – при това „класова борба”. Тя е носител на една априори конфликтна идеология, която се стреми към установяване на надмощие на една група над друга, а не към търсене на разбирателство – затова винаги е била съпътствана със смърт и разруха.

Държавникът е човек, който служи за обединението на нацията. Как? Като изтъква аргументи и съответно притежава мислене, което обединява хората, което намира общата база, на която да стъпят като човешки същества, а не като привърженици на една или друга идеология, говорещи един или друг език, имащи един или друг цвят на кожата. Неговата роля не е да определя коя група е права и коя – не, а да осигури на всички групи равнопоставено право на живот в собствената им страна, като ги остави да решават свободно за себе си и да се самоопределят. Величието му се изразява в способността му да намира гъвкави решения така, че да благоприятства мирното съвместно съществуване на хора и групи с различни разбирания и интереси. И ако присъствието му е факторът, който всява разделение и раздор, той веднага би се отдръпнал. Едно, защото упоритото му „управляване” е обида за интелекта на електората, който според този държавник явно не би бил способен да намери решение на казусите си без неотразимата му роля. И второ, защото, както казва Ейбрахам Линкълн, „Никой не е достатъчно добър, че да управлява друг човек без неговото съгласие“.

Впечатления от ден трети

Блокирай Орлов мост – ден трети: сн. Тошо Пейков

Вчера улиците на София кънтяха от гнева на хората – спонтанен, неподправен и недирижиран. Радвах се дълбоко на тази нормална, навременна, човешка реакция срещу недопустими действия. Прозорците на президенство, банка и министерски съвет звъннаха от всеобщото възмущение. Някои протестиращи се опитваха да организират нещата, но нямаше кой да им се хване. Бяха наизлезли хиляди хора, които искаха просто да кажат: това е нашата страна, това е нашата гора, това е нашия град, в който искаме да изразим нашето „Стига бе!”. Като се има предвид, че денят на протестите беше трети, (ако не се броят десетките предходни протести без блокирания и ексцесии) към тълпата се бяха присъединили единици, надушили, че ще става джънгър. Изцепки обаче нямаше (поне аз не бях свидетел на такива) и хората не се повеждаха по единиците. Полицаите също не бяха агресивни. Съвсем разбираемо обаче бяха изнервени и уморени в сравнение с първия ден – представете си как обърканата власт ги юрка в момента. Една от най-низките характеристики на властта е, че противопоставя хората – безчинствата се вършат на безопасно по високите етажи, след което гнева на улицата да го удържат полицаите – хора като тези, които се гневят…

Автентичните процеси винаги съдържат момент на изненада  – и изненадващото за мен бе, че капката, която като че наистина преля търпението у нас, не бе поредицата от тиранични закони за пиратство, деца и енергетика, а съпротивата срещу безогледното консуматорство – така нареченото „развитие на белите спортове” за сметка на природата. Като че консуматорството се оказа онази идея, която не бе достатъчно впила корени в нас, с която съзнанието ни не бе достатъчно обработено, че да подаде знак на търпението да я добави към планината от товари? Съществува обаче и осъзнатост, че това консуматорство е не само за сметка на природата, а и в полза на монополистичната олигархия. Всички, които защитават поправките в закона, твърдят, че тръжната процедура за усвояване на горските терени била открита и всеки можел да участва – но същевременно признават, че на практика няма кой друг да участва, освен един! Да, но този филм се оказа, че вече сме го гледали в България с приватизацията от 90-те г. и за голяма радост за разлика от други филми, оказа се, че още не сме го забравили!

Отвратително беше чувството да протестираш заварден като престъпник и всяка твоя стъпка да е съпроводена от полицаи. Унизително беше да стигнеш до президентството, за да го намериш барикадирано на достатъчно безопасно разстояние от плътни редици полицаи, сякаш ще го омърсиш, ако стъпиш пред него (какво блокират протестиращите там?!). След напразни викания към зор-заман избраника на народа „Росене, къде си?” още по-унизително беше чувството да тръгнеш обратно и да откриеш, че парламентът също е заварден! След което да си принуден да се движиш по заобиколни маршрути сякаш си добитък, насочван от пъдари в униформа! Целта на тези завардвания не беше огласена, но каквато и да е била тя, постигането й не беше оправдано от тези средства. Всяко действие ражда обратно по посока и равностойно по сила противодействие.

Мисля крайно време е да научим, че стремежът към икономическо развитие, както и към каквото и да е друго не може да е на всяка цена. Хубавите неща стават бавно, не подлежат на моделиране и не следват ничий график. Да проумеем, че развитието за да хване корени, то трябва първо самостоятелно да ги развие. Свободният пазар е система, оформена в резултат на свободната инициатива; системата не прави предприемачи, предприемачите правят системата. Не е възможно със специални „стимули” да се пръкнат бизнесмени. Фактът, че някъде не съществуват културните наслоявания, нагласите, типични за свободното общество, говори, че системата ще бъде оползотворена така, че да обслужи съществуващите към момента нагласи. Нашата държава години наред полагаше систематични усилия (къде с пропаганда, къде с принуда, шпионаж и чистки) да изличи едни нагласи, за да насади новите, по-светли такива. Е, тя се справи само с първата част – с изличаването; единственият плод от тази политика е създаването на ценностен вакуум, довел до отчаян глад за кумири. Нагласи не се насаждат; те се възпитават в кръга на семейството. Процесите на приемственост, чрез които се усвояват нагласи, се осъществяват чрез лични отношения, отнемат години, устойчиви са и не могат да бъдат обект на държавно администриране. Една моя приятелка разказва за третия ден на протеста: „Имаше една много възхитителна госпожа на около 80+, която стоеше в средата на крещящата тълпа и си запушваше ушите. Аз се опитах да й „помогна” и да я заведа другаде, на което тя ми каза „Мен от мъничка родителите ми ме водеха на Витоша, там съм израснала, не си я давам!” с ръце на сърцето! Стоя колкото ние стояхме! Сега разревах ли те?”

Не е най-хубавото за планината да е достъпна – там трябва да стъпваш на пръсти. Днес имаме по-голяма нужда тя да навлезе в нашия свят, отколкото ние – в нейния. През последните десетилетия природата не на последно място е играла и роля за съхраняване на личността – за мнозина тя е била храм на живота, убежище и котва за емоционалната им и физическа връзка с неизтощимия му пулс, за да не потънат в алтернативната реалност, създавана от парадигмата на градския консумеризъм и пропагандните идеологически залитания на всяка поредна власт. А днес млада България може би си задава и следния, напълно незасечен от правителствените, медийни и интелектуалчески радари въпрос: трябва ли непременно нашата цивилизация да продължава да се разпространява в настоящия й вид?

Ако ще е автентично, развитието не е планов, а спонтанен, непредвидим и затова и интересен и вдъхновяващ процес. Той се движи от гражданското общество, от автономните семейства и индивиди, а не от администрацията, пък била тя държавна. Най-големият актив на едно общество не са дървета, камъни и баири, а неограниченият потенциал на свободната инициатива и въображението на неговите граждани. Държавата е добър слуга, но лош господар. Тя може да му помогне, като го следва, но не и като се опитва да го ръководи, „насърчава” и моделира, имитирайки чужди модели и лишавайки страната от шанс да придобие собствено лице и твори своя собствен принос към понятието за човещина. Нямо по-лошо за един народ от управници, които се стремят да пишат от първо лице собствената му история.

Какво не е наред със съвременния позитивизъм

 

Бездействието на добрите хора е единственото, което е достатъчно, за да възтържествува злото. – Едмънд Бърк

Позитивизмът е прекрасно нещо. НО: когато касае пълния спектър на битието ни като зрели хора. Днес е на мода един кастриран, импотентен вариант на позитивизма. Това е позитивизъм в нагласите, но не на действията; позитивизъм като въздържане не само от съпротива, но и от градеж в условия на съпротива; позитивизмът като чиста езотерика, пожелателно мислене без материално измерение (моля, моля, молитвите и медитацията не влизат в категорията действие и материално измерение); позитивизмът като форма на отшелничество – средство да защитя себе си от околния свят, но не и да играя активна роля по отношение на него.

Нека светлината ти сияе. Тъмнината на този свят е в очакване – не за да те погълне, а за да бъде преобразена от теб. – Нийл Доналд Уолш

Философия на законотворчеството (През призмата на Проекта за Закон за детето)

 

Съществуват някои основни принципи, които се прилагат в законотворчеството с цел да се гарантира правовата държава, демократичните начала и гражданските свободи: конституционализъм, народен суверенитет, равенство пред закона, презумпция за невинност и негативно законодателство. За спешна критична намеса съществува утвърден принцип – преди всичко недей да вредиш.

Конституционализъм

Конституционализмът е идеята, че правомощията на публичната власт имат определени граници, която тя не може да преминава. Вследствие на това гражданите са сигурни, че държавата ограничава действията си и не навлиза в частната сфера на индивидуалния живот. До голяма степен легитимността на властта в демократичните държави зависи от това дали тя спазва конституционно определените ѝ правомощия. Конституцията на България постановява, че възпитанието и грижата за децата попадат в частната, а не публична сфера. Те са отговорност на родителите и личността, а не на държавните органи. Според конституцията държавните органи трябва да оказват подкрепа на родителите, но без да снемат техните права и отговорности.

Народен суверенитет – това е конституционният принцип, че властта произтича от народа. Легитимният суверен в правовата държава са гражданите. Исторически съществуват някои критерии за ограничаване достъпа до суверена: цензове – имуществен и образователен; възраст (18 години за България, 25 за Гърция и др.); психическо състояние (за дееспособни се признават само лицата в нормално психическо здраве); съдебен статус (извън корпуса на суверена остават и тези, които изтърпяват ефективно наказание “лишаване от свобода”). С други думи, семейството е суверен и ако държавата ще регулира семейните отношения, моделът за регулация трябва да е ангажиран със случаите, в които на гражданите легитимно е отнет статуса на суверен. Тя не може да предписва позитивни норми за отглеждане, възпитание и образование на суверена в лицето на родителите и семейството, защото така подменя максимата, че властта произтича от народа с презумпцията, че тя произтича от държавата.

Равенство пред закона

Тъй като към законопроекта няма мотиви за създаването му, за нас остава да гадаем причините, които са го провокирали. Една такава причина, към която насочват както текстовете, така и множество коментари на авторите на закона, е да се повлияе на определени малцинства. От една страна, ако държавата цели да прави политика за малцинствата, то най-лошият начин за това е като създаде закон, който включва всички останали. От друга страна принципът за равенство пред закона изключва възможността в правовата държава да се правят закони и политики за малцинства.

Презумпция за невинност

Отново от коментари на създателите на закона научаваме, че те целят превантивна намеса в семействата, с цел да се избегне голям спектър проблеми с децата – като се започне от насилие и се стигне чак до лошо възпитание. Превантивната намеса предполага, че вече не е необходимо наличие на престъпен акт, а само намерение за такъв. Според закона дете може да бъде отнето насилствено от родителите му и предадено за осиновяване, ако се прецени, че това е в най-добрия му интерес, а той се определя въз основа на „опасността или вредата, която … има вероятност да му бъде причинена.” Това е равносилно на презумпция за виновност. Ето защо ролята на закона не е и не може да бъде превантивна. Превантивната дейност е прерогатив на културата, науката, НПО, неформалните общности и други инициативи на гражданското общество. В нашата страна инициативността в тези области започва да се пробужда след като десетилетия наред е била напълно отнета. Нека не снемаме от агентите на гражданското общество отговорността, тъкмо когато започват да я поемат.

Преди всичко недей да вредиш

От коментари на създателите и поддръжниците на закона научаваме, че ако благодарение на превантивната намеса стане грешка и бъде отнето дете от семейство без да е имало престъпно поведение, такова семейство няма за какво да се притеснява, защото щяло да се обърне към органите на съда и проблемът ще бъде разрешен. Къде по-важно е да се спаси някое насилвано дете, възкликват те. Като оставим настрана това прехвърляне с лека ръка на тежестта на доказателството от обвинителя към обвинения, трябва да обърнем внимание, че проектозаконът не се въвежда в страна, в която досега не е имало закон срещу насилието над деца. Та то винаги е било инкриминирано. След като при наличието на законова уредба, осъждаща вече доказано извършено насилие над деца, държавата не го санкционира, какво оправдава разширяването на правомощията й да се намесва по начин, допускащ възможност за произвол над невинни граждани? Съществува отдавна установен принцип за намеса в спешни случаи, който е и част от хипократовата клетва – преди всичко недей да вредиш. Когато съществува някакъв проблем, но намесата носи риск от вреда, е по-добре да сгрешиш, като не се намесиш, отколкото да сгрешиш, като се намесиш, утежнявайки още повече проблема. Травмата, която се нанася на дете, насилствено и неоснователно отделено от родителите му, е точно толкова престъпна, както тази, нанесена от лицата, които малтретират деца. Тя може да остане за цял живот, да не говорим за негативните последствия, които това събитие може да има за цялото семейство.

Негативно законодателство

Разликата между негативното и позитивното законодателство е оста, по която върви разделението между либералната и тоталитарната държава, между свободата и терора, между инициативата и робството. Негативното законодателство определя какво не може да се прави и санкционира единствено извършителя на забраненото, като всичко друго е позволено. Позитивното законодателство определя какво трябва да се прави и санкционира всеки, който не го прави, като всичко друго е забранено. Негативното законодателство налага забрани, а позитивното – предписания. Проектозаконът за детето е идеален пример за позитивно законодателство, спускащо предписания за задължителните форма на образование, медицински грижи и дори възпитание. Не случайно по думите на създателите му той цели „да възпитава” гражданите; да ги учи, формулирайки начина, по който да се отнасят към децата и налагайки им по-напредничава култура. Приема се, че по силата на това, че са държавни служители, социалните служби са носители на някакъв висш морал, което им позволява да отсъждат от неговата дистанция относно делата на назадничавата класа от родители, носители на подлежащия на отмиране морал. Фактът обаче е, че в България липсва култура за ненасилствено решаване на конфликти и позитивни отношения – и това не случайно е отразено и в самия законопроект, който ще решава конфликта между родители и деца чрез негативна мярка: санкции или задължителни консултации. Културата за ненасилствено решаване на конфликти никога не прибягва до държавата, за да постигне целите си – позитивизъм няма как да бъде изграждан от агент, който се дефинира не чрез друго, а чрез легитимното упражняване на насилие.

…

Всяка диктатура е била установявана с уговорката, че ще реши някакъв неотложен социален проблем, като за целта наруши изброените по-горе принципи. Сериозността на този проблем – да се гарантира националната сигурност, да се реши икономическата криза, да се спасят… децата от насилие – се считала за основание да се нарушат тези принципи. След като веднъж се установи обаче, диктатурата не само не решава проблема, а и продължава да поглъща все повече свободи, разширявайки ненаситно обхвата на своята „компетентност”. Днес, след няколко глътки свобода, пред България отново се отваря възможност да се върне към сигурното, добре познато робство. Тя обаче има следното предимство: за нея изкушението на тоталната държава не е ново и непознато, както за много други държави, които не са я преживяли. Да се надяваме, че ние поне сме си научили урока. Да се надяваме, че сме научили, както казва Бенджамин Франклин, че тези, които са готови да се лишат от свободата си, за да си гарантират някаква сигурност, не заслужават нито едното, нито другото. Всеки знае какво е противоположното на свободата: робството. Какво обаче е противоположното на сигурността? Опасността ли? Не; нейната противоположност е личната отговорност.

Концепция за закрила на детето

 В съгласие с Конвенцията за правата на детето на ООН 

1. „Детето поради физическата и умствената си незрялост се нуждае от специални гаранции и грижи.” – преамбюл

Една от основните характеристики на детето е неговата зависимост и уязвимост. То не може да оценява критично информацията или намеренията; то не e способно на истински свободен, т.е. достатъчно информиран избор. То не е независим субект по отношение на своите отговорности, следователно не може да е такъв и по отношение на своите права. В този смисъл то не може да се ползва от универсални свободи, а от специални гаранции. Те целят детето да достигне зрялост, за да може да упражнява съзнателно и отговорно универсалните права и свободи.

2. „За пълното и хармонично развитие на личността на детето то трябва да расте в семейна среда.”- преамбюл

Специалните гаранции и грижи за детето се изразяват в индивидуалното му обгрижване и закрила от страна на неговото семейство. Детето се нуждае от специални гаранции, тъй като отговорностите, а следователно и правата му не са самостоятелни, а са споделени с тези на неговите родители. Говорейки за права, не трябва да забравяме, че те са понятие от политическите науки, а не от психологията. Те целят да дефинират легитимната намеса на държавната власт в живота на гражданите, а не участието на родителите в живота на децата. Терминологията на правата не е нито уместна, нито градивна, когато се прилага в областта на междучовешките отношения. Родителите не властват над детето, а се грижат за него. Те не търсят права, а правят жертви – и учат и него на същото. Хората, които искат да поддържат близост, не се борят за справедливост, а дават прошка. Те не упражняват надзор, а гласуват доверие. Всичко това отграничава сферата на личните отношения от сферата на обществените такива и тази граница не бива да се прескача.

Изваждането на детето извън семейството му, камо ли по идеологически причини (каквито са „най-добрия му интерес” и „позитивното му възпитание” в нашия Проект за Закон за детето, за разлика от единствено основателните причини за такава стъпка, упоменати в Конвенцията, а именно „малтретиране или изоставяне на детето от родителите, или когато родителите живеят разделени и трябва да се вземе решение относно местоживеенето на детето“) е по същество насилие на държавата над детето и нарушава специалните му права с претенцията, че му гарантира някакви универсални такива, които то не е способно да упражнява. Така на практика държавата го лишава от закрила. Ето защо след като в ал.1, Чл. 14 Конвенцията казва, че зачита правото на детето на свобода на мисълта, съвестта и религията, в ал. 2 незабавно продължава:

3.  Държавите – страни по Конвенцията, зачитат правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на законните настойници да осигурят ръководството на детето при упражняването на това негово право по начин, съответствуващ на развитието на способностите на детето.

Конвенцията излага този принцип в изричния Чл. 5:

Държавите – страни по Конвенцията, зачитат отговорностите, правата и задълженията на родителите или в зависимост от случая на членовете на по-голямото семейство или общност, както предвиждат местните обичаи, на законните настойници или на другите лица, отговорни по закон за детето, да осигуряват по начин, съответствуващ на развитието на способностите на детето, подходящи насоки и ръководство в упражняването от него на правата, признати в тази Конвенция.

С други думи, Конвенцията формулира права, но родителите са тези, които преценяват как да учат детето да ги упражнява. За да закриля детето, държавата трябва да зачита правото и задължението на родителите да ръководят детето при упражняването на неговите права. Това означава да го отглеждат и възпитават според личните си убеждения, както и да формират неговия мироглед. Държавата, която иска да закриля детето, трябва да осигури на родителите възможността да практикуват свободно правото си на избор във възпитанието, грижите и образованието на техните деца. Държавата не може да предписва, задължава или санкционира пряко или косвено родителите за конкретен образователен, възпитателен или здравен избор, който са направили във връзка с отглеждането на своите деца.

4. Родителите или според случая законните настойници носят първостепенна отговорност за отглеждането и развитието на детето.  Висшите интереси на детето са тяхна основна грижа. – Чл.18,1

От всичко, изброено дотук, става ясно, че не държавата е тази, която да се грижи приоритетно за висшите интереси на детето. Нейната роля е „да оказва подходяща помощ на родителите и законните настойници”, за да могат те да се грижат за тях. С други думи, държавата трябва да гарантира правата и свободите на родителите, за да могат те оптимално да изпълняват своите отговорности към детето. Когато държавата ограничава правата и свободите на родителите, тя на практика им пречи да изпълняват пълноценно своите отговорности по грижите за детето и по този начин вместо да го закриля, нанася вреда на детето.

5. С цел гарантиране и закрила на правата, изложени в тази Конвенция, държавите-страни по нея оказват подходяща помощ на родителите и законните настойници при осъществяване на тяхната отговорност по отглеждане на децата и осигуряват създаването на институции, служби и услуги в областта на грижите за децата.- Чл.18,2

С други думи, държавните институции в областта на грижата на децата не заместват, а подпомагат родителите. Никоя помощ не може да има задължителен характер.

Нашата държава обаче разбира помощта и подкрепата по друг начин – като репресии, глоби, наказания, доноси, терор. Или както бе наречен проектозаконът – „Закон за притеснение на родителите”. Авторите именно на този закон са така ревностните радетели за „позитивното възпитание” на децата. Затова и са толкова амбицирани да накажат родителите, които не са достатъчно позитивни – защото така ще ги направят по-позитивни. От постановките на закона става ясно, че авторите му изобщо не познават този, позитивния подход.

6. 2.  Родителят/родителите или другите лица, отговорни за детето, имат първостепенна отговорност да осигурят в рамките на своите способности и финансови възможности условията за живот, необходими за развитието на детето.

3.  Държавите – страни по Конвенцията, в съответствие с националните условия и в рамките на своите възможности, предприемат необходимите мерки с цел да подпомагат родителите и другите лица, отговорни за детето, да осъществяват това право и в случай на нужда предоставят материална помощ и програми за подпомагане, особено по отношение на изхранването, облеклото и жилището. – Чл. 27

След като гарантира правата на родителите, държавата, желаеща да закриля детето, би трябвало да предостави на семейството възможност да ползва материална помощ, за да запази неговата цялост в ситуация на риск и по този начин да осигури средата, необходима за оптималното развитие на детето. Нашите чиновници обаче четат този текст по-различно – съществуват нагласи когато някое семейство е материално затруднено, да им се отнеме детето. За да се настани къде?! В по-богато семейство?! !!! Конвенцията изрично упоменава, че държавата трябва да закриля детето без да дискриминира родителите му на базата на материалното им състояние!

7. Държавите – страни по Конвенцията зачитат и осигуряват правата, предвидени в тази Конвенция, на всяко дете в пределите на своята юрисдикция без каквато и да е дискриминация, независимо от расата, цвета на кожата, пола, езика, религията, политическите или други възгледи, националния, етническия или социалния произход, имущественото състояние, инвалидност, рождение или друг статут на детето или на неговите родители или законни настойници. – Чл.2,1

. . .

Родителите са хората, които имат най-голям интерес от добруването на детето. Тяхната грижа, за разлика от тази на държавните служби, не приключва, когато то навърши административно определената възраст, квалифицираща го да получава държавна помощ. Те остават негови родители и изнасят на свой гръб всички последствия от проблемите на неговото израстване, каквито и да са били те.

Кой може да защити детето най-добре? Този, който няма друг интерес, освен защитата му. Социалните служби, които се прехранват благодарение на проблемите му, не са в точно такава роля. Най-доброто за детето не е универсално понятие; в търсенето му не може да се следва абстрактна формулировка. Най-доброто е различно за всяко дете – напълно невъзможно е човек, който е страничен и не познава отблизо едно дете, да е способен да прецени какво е в най-добър интерес именно за него. Как можеш да помогнеш на някое дете, като прекъснеш връзката му с най-близките му хора? Детето обича и се надява на родителите си, независимо какви са те. То им вярва безусловно и това са устоите както на неговия свят, така и на психическото му здраве. Как може да му помогнеш, като внезапно го преместиш в непозната среда; като прекъснеш грубо приемствеността му с изграденото у него крехко светоусещане? Хората не са машини, които могат да бъдат поправяни като просто се извади една част и се замени с друга, по-нова. Грижата и закрилата за едно дете може да е само лична, последователна и уникална, а не институционализирана, непостоянна и стандартизирана – и именно това е причината за повсеместния провал на институционалната грижа за деца. Именно това е причината, поради която и нашата държава вече възприема курс за деинституционализация на децата, лишени от родителска грижа. По силата на каква логика тогава този нов Закон за детето иска да настани институциите в живота на децата, които не са лишени от родителски грижи, за да преценяват по-добре от родителите кое е в най-добър интерес за детето?!

Не трябва да се забравя, че правата са възникнали като концепция в контекста на отношенията между държавата и индивида, а не между самите индивиди. Концепцията е реакция на тоталитаризма, а не опит за дефиниция на междучовешките отношения. Човешките права са термин от политическите науки, а не от психологията и семейната динамика. В този смисъл е много порочен и изкривен опитът на нашите законотворци да формулират взаимоотношенията между детето и родителите му с политическа терминология, като по този начин противопоставят и отчуждават двете страни. Разрухата и проблемите в семейния живот днес се дължат до голяма степен на навлизането именно на този пропаганден език и подход в личните отношения.

Детето наистина има права и те са свързани с начина, по който държавата третира него и семейството му. Неговите и на родителите му права, имащи пряко отношение към израстването му, са свързани с неприкосновеността на семейството и свободата на избор в областта на образованието, възпитанието, здравните грижи. Това са областите, от които държавата трябва да се отдръпне, ако иска да демонстрира истинската си грижа за правата на българското дете.

ПП. Можете за изразите позицията си на несъгласие с Проекта за Закон за детето тук.

Държавата, в която всички деца ще бъдат щастливи

       Амбициозни доброжелателки на децата откриха правилното възпитание и правилния мироглед. Новаторките желаят бюджетно спонсориране, за да могат най-сетне да защитят децата от безотговорните родители. Какъв късмет, че в момента именно тези доброжелателки разполагат с власт и имат шанса да създадат закон, който да оправи възпитанието в тази държава веднъж завинаги. С негова помощ ще се гарантира, че децата ще бъдат правилно и задължително обгрижвани от 5 до 16 годишна възраст в държавни институции, за да могат да усвояват правилния мироглед. Там държавата ще се погрижи те да формират възгледите си „свободно”, съобразно достиженията в разбиранията на прогресивните и експертни служители на МОН, без назадничавата намеса на некомпетентните родители. Родители, които възпрепятстват това „свободно” формиране на възгледите на децата си и ограничават„свободния достъп” на децата до информацията, предлагана от държавните институции, частни медии и корпорации, ще бъдат санкционирани от доброжелателите на децата, като последните им бъдат отнети. Ако родителите се опитат да се съпротивят на службите, закрилящи децата им, те ще бъдат още повече санкционирани, докато не „осъзнаят” грешката си.

       В цялата тази схема обаче има един проблем – как да разберат доброжелателките кой родител не възпитава детето си достатъчно „позитивно” и „в най-добрия интерес на детето”, съобразно новаторските държавни критерии? Вече е намерен лек и за това – всеки добросъвестен гражданин ще може да подава анонимен сигнал до службите, които, разкрили престъпника-родител, ще могат да отнемат децата му и до 24 часа да ги настанят при по-добри „родители”! За да не се губи ценно време, законът облекчава социалните служби от досадните съдебните процедури – отнемането на децата и настаняването им в чуждо семейство ще е чисто административна процедура.

       Както казва една от създателките на проникновения закон – Велина Тодорова, „По този закон родителите нямат права – имат само задължения!” Наистина крайно време беше тези родители да са отговорни пред някой компетентен орган за начина, по който се отнасят към децата си! Не разбират ли, че трябва да са единствено благодарни за това! А пък ако на някой не му харесва, както казва г-жа Тодорова, мястото му не е в тази държава, в която всички деца ще бъдат щастливи под вещата й закрила! Ах как праведно се възмущава тя от тези родители, които, по нейните думи, „не искат да се откажат от властта над децата си”! Та тази власт принадлежи на нея и на държавата! Тук не става въпрос за някаква си грижа, лични отношения, семейна близост! Тук става въпрос единствено и само за ВЛАСТ! И тя, заедно със своите съмишленички ще я придобие – на всяка цена!

       Особено ако разполага с кроткото съдействие на българските родители, които оценяват по достойнство историческата роля на държавата на закрилник и водител на българския народ към светли бъднини. И най-вече които също като госпожата жадуват за мъст и справедливост – или, казано по народному, „някой най-после да ги научи тях” – ДРУГИТЕ.

„БЕЗСЪВЕСТНОТО МЪЛЧАНИЕ” НА БЪЛГАРСКИЯ ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦ

„Аз и до днес не мога да се начудя на нашите българи: … на тяхната унизителна покорност и на тяхното безсъвестно мълчание.“ – ХРИСТО БОТЕВ (в. Свобода и независимост“ 1872г.)

Ако трябва да опишем с няколко думи българският интелектуалец, те ще са меланхолично самосъжаление и дистанцирано разграничаване. Той прави всичко друго, но не и да заеме някаква ясна и последователна позиция; скъпи красноречието си, но не и когато трябва да хули. От скръбната висота на своята неразбрана просветеност той най-много да хвърли някой и друг камък по „простаците”, и да упражнява сладкодумието си като например нарече България „Чалгаристан”. Обществените дела са за него загуба на време и под достойнството му. Той чувства, че „не е от този свят” и търси спасение от тези, които са недорасли и недостойни за таланта и знанията му, в природата, в изкуството, в литературата, в науката, превръщайки ги в безмълвни форми на отшелничество.

Преди да я прочета, мислех едностранчиво – как да спася душата си [планувал е да се покалугери 1842г.]. След прочитането на „История Славянобългарска“, аз си поставих за цел да спася народа си – да му вдъхна патриотизъм.“ ПЕТКО Р.СЛАВЕЙКОВ

Българският интелектуалец се кичи с много неща – таланти, знания, умения, титли, чуждестранно признание. Едничкото, което му липсва, е достойнство. Това той никога не е изучавал – нито в училище, нито в университета. Израсъл е в отрудената суетня за хляб и дипломи.

Достоен е този човек, който може да принесе явна полза на народа си, но още по-достоен за похвала е този, който успее да предупреди народа си за някакво зло, което се подготвя в тайно и което не всеки е в състояние да разбере.“ – ГЕОРГИ РАКОВСКИ

Мнозина от нашите интелектуалци се кичат със званието патриоти, но какво разбират те под това – да се ровят в някакво далечно минало, да развяват прашни артефакти и да спорят за правата върху нечие отминало величие. Те влагат това, с което природата, родителите им, животът, Бог (в зависимост от убежденията им) са ги дарили или пък сами са успели да постигнат във всякакви абстракции, които могат да нахранят тяхното тщеславие, но не и да са от полза за реалното състояние на нещо такова като ХОРАТА.

„Трябва преди всичко да бъдем добри, да бъдем човеци, а после патриоти и българи.“ „Наистина най-голямата добродетел в света е любовта към отечеството, но какво да правиш като малцина са тия хора, които разбират, че тая добродетел е естествено основана на друга – любовта към ближния.“ ХРИСТО БОТЕВ

Лоялността на днешният български интелектуалец е преди всичко към идеологиите, но не и към хората. Той е добре обработен продукт на институционалното образование, внушило му, че ако само прокара вярната идеология на системно ниво, всички човешки проблеми ще се решат като на конвейер. Затова той е способен да хвърля енергията си във философски спорове зад недостъпните стени на университети и научни институти и същевременно да гледа бездушно и отстрани социалните и личностни процеси, провокирани от прозрачни за него интелектуални манипулации и политически игри.

Съвършено лесно е да насочиш стихийната разрушителна сила на тълпа в „контролирана“ посока. В България определени групи са изградили условни рефлекси за това при три ключови думи: роми, турци, футбол. После можеш да сложиш в ръцете им каквото си искаш оръжие. – Емилия Милчева 

Той също е способен да залита по учения, които го съветват как да постигне съвършен вътрешен мир и духовно израстване, независимо какво се случва около него. Така той може да избяга от неудобството и неспокойството, които го глождят отвътре, без да се налага да се ангажира и противи на безобразието в заобикалящия го свят.

Човек, който няма гражданска независимост, той все едно не съществува на тоя свят, нито пък някой го помни. … Човек, който не разбира какво е свободата, той е по-презрян и от тия животни, които са привикнали на робския живот, на страданията и мъките, наложени им насила….Станете българи! Сега е време и вие да се освободите …!“ ГЕОРГИ РАКОВСКИ

Къде е интелектуалецът, който ще вербализира опита на общността си, който ще впрегне знанията си в това да защити човечността, да разобличи мракобесието и да начертае по-добър път? Къде е например този, който ще изкрещи, че не може да се променя законодателството на една държава съобразно законодателството на друга, чийто исторически път и национална психология са съвсем различни? Че това няма как да служи на народа й, точно както изненадващата приватизация в близкото минало не превърна с магическа пръчка хората в предприемачи, а само даде възможност на определени групи да се възползват – тези, които бяха предварително подготвени за този процес и разполагаха с ресурси? Че няма как днес например един Закон за детето, който бил по европейски образец (макар че дори и това не е), да закриля детето, като даде в ръцете на държавата още по-големи права да разполага с живота му – тази държава, която е най-големият сериен убиец на деца в България, при това абсолютно ненаказан (238 смърти за 10 години, стотици случаи на малтретиране, нито един осъден)!?

Изтърканите фрази, които ни разказват, че ако „европейските народи признават за полезна една програма, то задължително трябва да я признаем за такава и ние“, за умните и мислещи хора нямат никаква стойност. … Българинът трябва да основе своето здание на собствени основи, на своя собствен отличителен характер, на своите жизнени потребности, на свои демократични начала.“ БОТЕВ, „За управлението на нашите училища“

Българският народ има нужда от своите интелектуалци, които да започнат да градят народното здание на неговите собствени основи; да осмислят и вземат предвид собствения му отличителен характер; да определят собствените му жизнени потребности; и да изградят уникалните му демократични начала. Да „му вдъхнат” свободата – нещо, за което е необходимо да са освен интелектуалци, и сърцеведци.

Много е лесно един човек да бъде убит и заровен в тъмната и безмълвна земя с вързани ръце и пречупен врат. Но когато този човек е живял не за себе си, а е превърнал своя живот в дела и идеи, които са преминали в съзнанието но другите – тогава става вече много трудно да се прецени дали той е наистина мъртъв. – МЕРСИЯ МАКДЕРМОТ, „Апостолът на свободата“

ПП. Благодаря на Даниела Беличовска за удивителния нов поглед към предъвканите образи на българските исторически личности – заслугата за изравянето на цитатите е изцяло нейна.

Митът за държавата-благодетел

Трябва да внимаваме да не превърнем интелекта в наш бог. Наистина, той има големи мускули; това, което му липсва обаче, е индивидуалност.– Алберт Айнщайн

Струва ми се, че напълно сме изгубили значението на думата „грижа”. Дотолкова, че тя е станала някаква абстракция. Как иначе може да си обясним способността си да вярваме, че е възможно грижа да се упражнява от страна на абстракция като държавата.

Държавата е многоглава ламя, която през няколко години сменя главите си и третира всички останали като свои крайници. Тя е квинтесенция на безличието и свидетелство за слабосилието на интелекта, разведен от контекста, който го е породил – индивидуалността.

Грижата не може да следва стандартни предписания и да е неангажираща и безпристрастна – тя изисква много да ти ПУКА. Тя изисква да продължиш, когато не намираш път. Тя не може да се институционализира. Това, което може да се институционализира, е контролът. Контролът следва предначертани правила и се води от логиката, кулминираща в гилотината, а именно: „няма ли човек – няма и проблеми”.

Рационалният подход на контрола не изличава причините за нежеланото поведение. Отречени и забранени, проблематичните нагласи само ескалират. Не случайно например оставена на грижите на държавата, агресията расте; не случайно повече от половината затворници стават рецидивисти. (1) Когато отричаме нечии чувства, ние отричаме самата му същност. Когато го наказваме и изолираме заради тях, ние го подлагаме на непоносимо унижение – ние му даваме да разбере, че той, за разлика от нас, се е родил човек по погрешка. Внушавайки му по най-унизителен начин, че е непонятно, необяснимо изчадие, ние му отнемаме всеки шанс да стане човечен.

Човекът е човек дотолкова, доколкото е познал от първа ръка грижата и човечността. Първото му впечатление от хората определя начина, по който ще възприема себе си, останалите и света. Институцията обаче се вклинява между хората още от момента на раждането – тя грабва детето от утробата и го отделя от майка му, за да го предпази от некомпетентните й грижи. След това й го връща, когато в нея вече се е задвижил инстинктивният психичен процес на скърбене – постродовата депресия. Изпълнена с необяснимото, нелогично усещане, че е загубила безвъзвратно нещо (а именно отнетото от утробата й бебе), родилката недоумява защо това дете й е толкова чуждо, защо не изпитва нищо към него. (2) Това отнемане обаче не е случайно, тъй като държавата връща бебето на майката само временно, докато го подготви за институционалната люлка на казармено-приютната образователна система.(3)  Тя не трябва да се привързва кой знае колко към него – скоро ще дойде време за детска градина и училище, където трябва да го даде безропотно и дори с чувство на облекчение.

Ранното институционализиране на човешките същества осакатява личността и я превръща в заменяема административна единица. Това опустошение е равносилно на смърт – единствената причина, поради която сме способни да живеем в праволинейни, разчертани градове и да пресичаме многократно рутинно предначертаните им кръстовища. Причината, поради която можем безропотно да следваме институционалните планове за уникалното си съществуване, без да крещим, разкъсвани от негодувание. Способни сме да четем, изучаваме и съблюдаваме идеологии, в които ни наричат работна ръка, човешки ресурси, в които подчиняваме детството на децата си на чиновнически преценки за трудов пазар, икономически стратегии или липсата на такива, на единни образователни програми, които служат единствено на целите на национализма. Способни сме да приемем идеята, че е възможно интересите на индивида да противоречат на интересите на общността и че дори трябва да се жертват пред нея.

Контролът е своеобразна форма на геноцид на човечността. Добродетел не се изгражда по команда; порочност не се премахва чрез кодекс. Съчувствието и свободата – два от стълбовете на човечността – са напълно непознати на държавата-машина -бюрокрацията. Аз предпочитам да се наслаждавам на красотата и непредсказуемостта на необуздания човешки дух всеки ден, през който мога да вдишвам от въздуха на живота.

 Държавата не може да е благодетел. В най-добрия случай тя може да е само полицай. Наскоро чух Явор Джонев да казва, че трябва да обърнем парадигмата наопаки: вместо да мислим, че контролът е висша форма на доверие, да приемем, че доверието е висша форма на контрол. (4) Ще ни е необходимо доста въображение, за да си представим такъв свят. Не е ли въображението обаче третият стълб на човечността.

 Или вече сме достатъчно дресирани и не помним нищо за него.

 Идеята, че държавата се е зародила, за да служи на някаква социална цел, няма нищо общо с  историята. – Албърт Джей Нок (5)

---

(1) http://www.novatv.bg/news/view/2011/09/07/20544/%D0%9E%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%BE-60-%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%86%D0%B5%D0%BD%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%B1%D0%B8%D0%B2%D1%88%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%B7%D0%B0%D1%82%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D1%81%D0%B5-%D0%B2%D1%80%D1%8A%D1%89%D0%B0%D1%82-%D0%B7%D0%B0%D0%B4-%D1%80%D0%B5%D1%88%D0%B5%D1%82%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5/

(2) Джийн Лидлоф, „В търсене на изгубеното щастие” – http://iztok-zapad.eu/books/book/823

(3) Блестящото определение е на Румен Петров, „Отношенията в съвременното българско училище: Нагонът към власт, корупцията и кризата на средното образование” – http://www.kultura.bg/media/my_html/2290/sckool.htm

(4) Явор Джонев, „За нуждата от нова образователна парадигма” – http://tedxbg.org/2011/явор-джонев-за-нуждата-от-нова-образов/

(5) Albert Jay Nock, Our Enemy The State – http://mises.org/etexts/ourenemy.pdf

Мъртвороденото знание: образование или промиване на мозъци

Човек учи, като прави връзки, асоциации между нещата. Ученето е позициониране на нова информация в контекста на вече познатото. С колкото повече връзки е обвързан даден факт, толкова по-стабилно се закрепва в съзнанието ни – т.е. толкова по-добре научен е той.

     Ето защо да учиш означава да осмисляш, а не да запомняш. За да откриваш връзки е необходимо да разглеждаш нещата от различни гледни точки, точно както например въртим в ръце нещо, когато го разглеждаме. Това е процес; той отнема време. Мисленето е времеемко.

     Ние отучваме децата да мислят. Как става това? Като ги засипваме с факти/информация, която не им даваме време да я „повъртят в ръце” както и колкото си искат. Ето защо това „образование” – тъпченето на факти в съзнание, което не е развило капацитета си за правене на връзки, заливането на децата с информация, която те не са в състояние да осмислят – е своеобразен начин за промиване на мозъци.